Ентропия на Любовта Глава 9 - Бурята отвътре

Виктор усещаше как дните се преплитат в непрестанен поток от работа и мисли за Сара. Всеки неин жест, всяка дума, дори погледът ѝ, се загнездваха в съзнанието му, смущавайки подредената му логика.

Беше си обещал, че няма да допусне хаос отново в живота си. След Ариана знаеше колко разрушителна може да бъде любовта – как обърква приоритетите, как заличава границите между разум и страст. И все пак... Сара беше там – тиха, постоянна, като фонов шум, който не можеше да заглуши.

— Трябва да се съсредоточа — прошепна си той, вперил поглед в сложното уравнение на дъската.

Ентропията. Разпадът на реда в хаос. Дали всъщност не ставаше дума за същото, което изпитваше към Сара? Всяка мисъл за нея разбъркваше идеалния му свят, разрушаваше границите, които толкова старателно бе изградил.

— Виктор? — гласът ѝ го изтръгна от мислите му.

Той подскочи, сякаш го бяха хванали на местопрестъплението.

— Да?

Сара стоеше на прага, с чаша кафе в ръка и топла усмивка.

— Изглеждаш изтощен. Може би имаш нужда от почивка?

Виктор се насили да отвърне с усмивка:

— Добре си ме разчела. Благодаря.

Тя се приближи, остави чашата на бюрото и се настани на стола до него. Миг на мълчание, след което добави:

— Виждала съм много учени, които се изгубват в работата си. Но ти... ти търсиш нещо повече, нали?

Виктор се вгледа в нея, изненадан от проницателността ѝ.

— Какво имаш предвид?

Сара вдигна погледа си към дъската с уравненията.

— Не е просто формула за теб. Това е опит да разбереш реда в хаоса... или хаоса в реда.

Той не знаеше какво да отговори. Тя виждаше в него неща, които сам не осъзнаваше. Тази проницателност го плашеше и привличаше едновременно.

— Опитвам се да намеря смисъл. — Призна си тихо, повече на себе си, отколкото на нея.

Сара не каза нищо, но в очите ѝ блестеше разбиране. Погледът ѝ се задържа малко по-дълго, отколкото трябваше, преди тя да се изправи:

— Ще ти оставя кафето. Ако имаш нужда от нещо... аз съм в лабораторията.

Когато вратата се затвори след нея, Виктор усети как напрежението в гърдите му се засилва. Тя бе проникнала през защитите му, без дори да го осъзнае. Беше различна от Ариана – нямаше буреносната страст и разрушителната енергия, но носеше нещо много по-опасно: спокойствие.

Спокойствие, което можеше да го накара да се отпусне. Да се довери. А Виктор знаеше, че доверието води до уязвимост.

— Не мога да си позволя това. — Прошепна си той, грабна маркера и започна да пише на дъската.

Формули, символи, уравнения – те бяха неговите стени, неговата защита от хаоса на чувствата. Ако успееше да подреди всичко в логически ред, щеше да излезе от тази буря невредим.

Но колкото повече пишеше, толкова повече мислите му се разпадаха. Уравненията започнаха да губят смисъл, символите се размазваха пред очите му. А зад всичко това стоеше образът на Сара – усмихната, с онзи нежен, проницателен поглед.

— Не! — Виктор хвърли маркера на земята, а ехото от удара му отекна в празната зала.

Не можеше да се позволи отново да изпадне в хаос. Не и сега, когато беше толкова близо до откритието си. Не и сега, когато най-накрая бе намерил своя ред.

И все пак, дълбоко в себе си, той знаеше, че битката тепърва започва. Защото тази буря не идваше отвън. Тя беше вътре в него.

Да продължа ли с вътрешната му борба или искаш да вмъкнем сцена, в която Сара започва да разбира, че Виктор се отдалечава, и опитва да стигне до него?