Ентропия на любовта 6-та глава

Глава шеста: Разпадът на сърцата

Дните се нижеха, но Ариана не се върна. Виктор стоеше в празния апартамент, който някога бе изпълнен със смеха й, и усещаше как тишината се сгъстява около него като тежка мъгла. Опитваше се да работи, да се потопи в уравненията си, но числата бяха безжизнени, а формулите — празни.

Ентропията на любовта. Мислеше си за това всеки ден, опитвайки се да намери смисъл в хаоса, който го бе обзел. Как бе възможно една жена да разруши целия му свят, когато дотогава той бе подреден и логичен?

— Защото тя е хаос. — прошепна на глас, сякаш отговорът сам изплува в съзнанието му. — А аз съм редът, който се опитваше да я задържи.

Но редът и хаосът не можеха да съществуват заедно. Сега го разбираше.

Телефонът му иззвъня, нарушавайки мълчанието. Виктор го вдигна, надявайки се да чуе гласа й. Вместо това, беше мениджърът на конференцията в Женева.

— Господин Иванов, потвърдете присъствието си. Очакваме доклада ви за ентропията.

— Да... да, ще бъда там. — Виктор затвори, преди гласът му да го предаде.

Конференцията бе след седмица, а той още не бе довършил формулата. Всеки опит да я подреди се разпадаше, всеки опит да намери смисъл в числата се превръщаше в болезнен спомен за нея.

На третата нощ безсъние телефонът му иззвъня отново. Съобщение.

„Виктор, утре летя за Париж. Имам ангажимент за няколко месеца. Може би е по-добре така. Не ме търси.“

Думите й бяха като нож, който се заби в сърцето му. Сгъна се на дивана, притиснал телефона до гърдите си, сякаш това можеше да намали болката. Но не можеше.

Ариана бе като буреносен вятър – идваше внезапно и си отиваше, оставяйки разруха след себе си. Беше го предупредила още в началото, но той не я бе послушал.

На следващата сутрин замина за Женева, носейки със себе си само бележките за доклада си и празнотата, която бе останала след нея.

Конферентната зала бе огромна, изпълнена с учени от цял свят. Виктор стоеше пред тях, с листове хартия в ръцете си, но не можеше да прочете дори една дума. Всички уравнения изглеждаха безсмислени. Защо се бе опитвал да подреди хаоса? Защо се бе борил толкова усилено да намери ред в нещо, което по природа бе безредно?

— Господин Иванов? — Гласът на модератора го извади от унеса. — Готов ли сте да представите доклада си?

Виктор кимна и се изправи. За миг му се стори, че вижда лицето й сред публиката, но то изчезна толкова бързо, колкото се бе появило.

Започна да говори. Гласът му бе твърд, въпреки че вътре в него всичко се разпадаше. Обясни концепцията за ентропията, как хаосът нараства с времето, как редът е само временна илюзия.

— И така... — Завърши той, поглеждайки към сложната формула, която бе изписал на дъската. — ... може би ентропията не е просто физично явление. Може би тя е законът на Вселената, който управлява всичко – от атомите до... любовта.

Залата избухна в аплодисменти, но Виктор не ги чуваше. Мислите му бяха с нея, с буреносния вятър, който бе влязъл в живота му и бе обърнал всичко с главата надолу.

Конференцията приключи, но Виктор не остана за коктейла. Излезе в прохладната вечер и тръгна безцелно по улиците на Женева. Нощта бе тиха, а звездите сияеха хладно над него.

Спомни си за нейните очи, за смеха й, за топлината на допира й. А после си спомни как тя си тръгна, оставяйки го сам в празния апартамент.

Ентропията на любовта. Може би беше прав – може би любовта винаги се разпада на хаос.

Но защо тогава го болеше толкова?