Ентропия на любовта Глава 8 - Спокойният бриз преди бурята

Виктор стоеше до прозореца на офиса си и наблюдаваше как вечерните сенки покриват града. Светлините по улиците запламтяваха като звездите, които толкова често бе съзерцавал в безсънните си нощи. Тишината в лабораторията бе приятна – далеч от шума на медиите, далеч от спомените за Ариана.

Вратата се открехна тихо, прекъсвайки мислите му.

— Виктор? — Гласът ѝ беше спокоен, почти шепот.

Той се обърна и видя Сара – новата асистентка, която наскоро бе започнала работа в отдела. Беше млада, но с остър ум и изключителна проницателност. Леко разпилените ѝ кестеняви коси и топли кафяви очи носеха мекота, която Виктор не бе забелязвал у никого от дълго време.

— Сара, какво има? — попита той, опитвайки се да запази професионален тон.

— Извинявай, че те безпокоя, но исках да ти покажа резултатите от експеримента. Мисля, че има нещо интересно... — Тя пристъпи колебливо и му подаде папката.

Докато преглеждаше страниците, Виктор усещаше присъствието ѝ близо до себе си. Беше тихо, ненатрапчиво, но достатъчно осезаемо, за да го накара да се чувства странно.

— Добра работа — похвали я той, без да откъсва поглед от графиките. — Тези резултати могат да потвърдят хипотезата ми за обратната ентропия...

Сара се усмихна леко, сякаш думите му означаваха повече, отколкото самият той осъзнаваше.

— Радвам се, че успях да помогна. Ако имаш нужда от още нещо... — Тя направи крачка назад, готова да си тръгне.

— Всъщност... — Виктор се поколеба. — Мислех да остана още малко и да поработя по анализа. Ако имаш време, би ли ми асистирала?

Сара се поколеба за миг, после кимна:

— Разбира се.

Двамата се настаниха пред компютъра, потънали в сложните уравнения и графики. Работата вървеше гладко – тя разбираше мислите му, предвиждаше нуждите му, подаваше му данните точно навреме. Беше рядко срещано разбиране, което не изискваше думи.

— Как успяваш винаги да схванеш идеите ми? — попита Виктор, изненадан от синхрона им.

Сара се засмя меко:

— Предполагам, че просто разбирам как работи умът ти...

Тези думи останаха да витаят във въздуха, преди тя да добави:

— ...научно, разбира се.

Виктор се усмихна и върна погледа си към екрана, но усети как нещо се раздвижи в съзнанието му. Не бе уверен какво точно, но беше там – като бриз, който предшества буря.

Минаваха седмици, през които Сара неусетно навлезе в живота му. Работеха заедно все по-често, обсъждаха нови идеи, спореха за теории и се смееха на глупави научни шеги, които само двамата разбираха.

Виктор започна да очаква присъствието ѝ, да се радва на компанията ѝ. Вечерите в лабораторията вече не му се струваха толкова самотни. Джаз музиката, която слушаше докато работеше, започна да придобива нов смисъл – топъл, уютен, почти романтичен.

Но той се въздържаше да анализира тези усещания. След Ариана бе решил, че сърцето му няма да се впусне в нова буря. Беше обещал на себе си, че ще запази реда, който най-накрая бе намерил.

И все пак... понякога, когато Сара се навеждаше над бюрото му, за да му покаже някоя формула, когато косата ѝ случайно докосваше рамото му или когато се засмееше на шега му, той усещаше как хаосът започва да се надига.

Беше само леко трептене – намек за нещо, което може би дори не съществуваше. Но Виктор знаеше, че точно така започват бурите.