Ентропия на Любовта Глава 12: Завръщането на бурята

Виктор се прибираше късно вечерта, изтощен от безкрайните срещи и интервюта. Вратата на апартамента му изскърца тихо, когато я отвори. Вътре беше тъмно, единствената светлина идваше от уличната лампа навън, която хвърляше бледи сенки по стените.

Докато сваляше палтото си, забеляза нещо необичайно. Въздухът беше изпълнен с аромат, който не беше усещал отдавна – тежък, опияняващ, сякаш носен от далечен пустинен вятър.

Сърцето му се сви. Не беше възможно. Това не можеше да бъде тя...

— Здравей, Виктор.

Гласът ѝ прозвуча като шепот в мрака, мек и същевременно носещ спомени за горещи нощи и разкъсани обещания. Тя стоеше до прозореца, облечена в дълга черна рокля, която обгръщаше тялото ѝ като сянка. Косата ѝ падаше свободно по раменете, а очите ѝ искряха в полумрака.

— Ариана... — думата излезе като въздишка, като ехо от миналото.

Тя се усмихна, онази усмивка, която разтапяше сърцето му и караше света да изчезне. Приближи се бавно, а токчетата ѝ издаваха тихо потракване по дървения под.

— Чух, че си номиниран за Нобелова награда. — Гласът ѝ беше равен, но в очите ѝ танцуваха пламъци. — За теория за... любовта.

Виктор преглътна, усещайки как гърлото му пресъхва. — Как... как разбра?

Ариана се засмя леко. — Аз съм актриса, скъпи. Винаги знам какво се случва в света. Още повече когато аз съм вдъхновението за това откритие.

Думите ѝ го удариха като гръм. Тя знаеше. Разбираше значението на теорията му, на формулата за ентропията на любовта. Тя знаеше, че е изчислил хаоса, който беше оставила след себе си.

— Ариана... — започна той, но думите му се загубиха.

Тя се приближи още повече, почти докосвайки лицето му с върха на пръстите си.

— Ти наистина си гений. Да създадеш научна теория от... нас. От това, което бяхме.

Виктор затвори очи за миг, борейки се с бурята от чувства, която го заливаше. Мирисът на парфюма ѝ, близостта ѝ, спомените, които го разкъсваха отвътре. Всичко се връщаше с ураганна сила.

— Защо дойде, Ариана? — прошепна той, опитвайки се да запази самообладание. — След всичко... защо сега?

Тя се отдръпна леко, погледът ѝ стана неразгадаем.

— Защото разбрах, че ти все още мислиш за мен. Че си създал формула, за да ме разбереш. Че съм част от най-великото ти откритие.

Виктор почувства как гневът и болката се надигат в него.

— Ти беше хаосът в живота ми. Разруши всичко, което бях.

— А ти разгада този хаос, нали? — усмивката ѝ беше горчива. — Направи от него наука. Превърна болката си в безсмъртие.

Той я гледаше, неспособен да намери думи. Тя беше права. Тя беше вдъхновението, катализаторът на откритието му. Без нея никога нямаше да разбере ентропията на любовта.

— Искам да започнем отново, Виктор. — Гласът ѝ беше тих, почти молещ. — Искам да поправя грешките си.

Светът около него сякаш се завъртя. Думите ѝ бяха същите, за които бе мечтал толкова дълго, но сега, когато ги чуваше, усещаше само празнота.

— Не мога... — прошепна той, усещайки как гласът му се пречупва. — Не мога да се върна обратно в хаоса.

Ариана го погледна, очите ѝ се наляха със сълзи. За първи път я видя уязвима, истинска. Но дори и това не можеше да промени решението му.

— Прости ми... — прошепна тя, преди да се обърне и да излезе, оставяйки го сам в мрака.

Виктор остана неподвижен, слушайки ехото на стъпките ѝ, докато изчезваше в нощта. Ентропията беше завършила своя кръговрат. Хаосът бе достигнал своя край.

Но на каква цена?