Ентропия на Любовта Глава 11- Пътят към Нобела

Новината за откритието на Виктор се разнесе като мълния в научните среди. Статиите в списанията го обявяваха за гений, за революционер, който е променил представите за ентропията и любовта. Заглавия като „Физик разкрива формулата на човешките емоции“ и „Ентропията на любовта – нов поглед към Вселената“ привличаха вниманието на учени, журналисти и любопитни читатели по целия свят.

Телефонът на Виктор не спираше да звъни. Покани за конференции, интервюта за престижни издания, дори предложения за телевизионни участия се сипеха едно след друго. Той не обичаше шумотевицата, но осъзнаваше, че откритието му е по-голямо от самия него. Трябваше да го сподели със света.

Сара беше неотлъчно до него, помагайки му да организира отговорите на журналистите, да подготвя презентациите му и да подрежда безкрайните писма, които получаваше. Тя се радваше за успеха му, но в сърцето ѝ имаше странна болка. Колкото повече светът научаваше за Виктор, толкова по-далечен ѝ се струваше той.

Един ден, докато преглеждаше поредната купчина писма, Сара попадна на специално пликче, украсено със златни букви:

„Шведска академия на науките“

Очите ѝ се разшириха. С треперещи ръце отиде при Виктор, който стоеше до прозореца, загледан в снега навън.

— Виктор... това е за теб.

Той се обърна, а когато видя плика, лицето му пребледня. Мълчаливо го отвори и прочете съдържанието. Миг по-късно се отпусна на стола, сякаш краката му вече не го държаха.

— Номиниран съм... за Нобелова награда. — думите излязоха като шепот, почти неверие.

Сара се усмихна широко. — Знаех си! Твоето откритие е гениално! Това е... невероятно!

Но Виктор не отговори. Погледът му остана вперен в писмото, а в съзнанието му нахлу споменът за Ариана. Нейният смях, нейните очи, огънят, който изгаряше всичко по пътя си. Болката от загубата ѝ беше по-жива от всякога. Беше посветил това откритие на нея. Тя беше причината, поради която разбра как любовта може да разрушава и да създава едновременно.

Сара усети, че нещо не е наред. Усмивката ѝ избледня. — Виктор... добре ли си?

Той се изправи и се опита да се усмихне, но усмивката не достигна до очите му. — Да... просто... не очаквах това.

— Ти заслужаваш всичко това. Ще го отпразнуваме тази вечер, нали?

Виктор кимна, но мислите му бяха далеч. Колкото по-високо се издигаше в научния свят, толкова по-дълбока ставаше празнотата в сърцето му.

Скоро започна подготовката за церемонията по връчването на Нобеловата награда. Виктор трябваше да подготви реч, да избере официално облекло, да се подготви за срещи с кралски особи и световни лидери. Всичко това му се струваше като сън, в който не се чувстваше на мястото си.

Сара беше до него във всеки момент, организираше графика му, подготвяше документите и го подкрепяше, когато съмненията го заливаха. Но в гърдите ѝ се натрупваше тежест, която не можеше да обясни. Колкото повече се приближаваше денят на церемонията, толкова по-силно усещаше, че нещо важно се изплъзваше между пръстите ѝ.

Виктор беше на път да стане най-известният учен в света, но за нея оставаше същият мъж, който мечтаеше за Вселената и търсеше отговори в хаоса. Човекът, който беше толкова близо и в същото време толкова далеч.

Церемонията наближаваше. Виктор се готвеше за най-важния момент в живота си, но все още беше измъчван от въпросите, които оставаха без отговор. Дали наистина бе разбрал ентропията на любовта? Или самият той беше изгубен в хаоса на собствените си чувства?

Сара стоеше до него, сякаш беше неговият компас. Но дали той щеше да види това навреме?