Ентропия на Любовта Глава 10: Шепотът на неизказаното

Сара наблюдаваше Виктор от другата страна на стъклената стена. Виждаше как той крачи нервно из кабинета си, как ръцете му жестикулират във въздуха, сякаш се опитваше да хване невидими идеи.

Беше се научила да чете мислите му по езика на тялото. Когато върховете на пръстите му се докосваха, а веждите му се свиваха, значеше, че е на прага на откритие. Но когато раменете му се прегърбваха и ръцете му безпомощно се отпускаха до тялото, знаеше, че се бори с нещо, което не можеше да разбере.

— Виктор... — прошепна името му, сякаш то имаше силата да прехвърли мислите ѝ през стъклото и да достигне до него.

Не знаеше кога започна всичко. Дали беше онзи ден, когато го видя за пръв път, потънал в листовете с формули? Или когато ѝ обясни сложна теорема с такава страст, че очите му заблестяха? Или може би тогава, когато случайно докосна ръката му и усети ток, който премина през цялото ѝ тяло?

Беше тихо, постепенно... като песен, която се заселва в ума ти и отказва да те напусне.

Сара се опита да прогони мислите. Не биваше да се влюбва в него. Той бе прекалено отдаден на науката, на своите формули и уравнения. Бе създал стена от логика и разум, през която никой не можеше да проникне.

И все пак... тя усещаше трепет, когато беше близо до него. Забелязваше как погледът му омекваше, когато я виждаше, как гласът му ставаше по-тих, по-мек. Моменти, които минаваха толкова бързо, че сама се питаше дали не си ги въобразява.

— Глупачка... — изрече наум, докато вървеше по коридора. — Защо си мислиш, че той може да те види по този начин?

И все пак сърцето ѝ не се подчиняваше на логиката. Беше упорито и непокорно, точно както Виктор. Сара знаеше, че не може да му каже нищо. Не можеше да рискува приятелството, което имаха. Ако той узнаеше... ако я отхвърлеше...

Не можеше да понесе мисълта да го загуби. Дори и като приятел.

Влязла в лабораторията, опита да се съсредоточи върху работата си, но мислите ѝ отново се върнаха към него. Понякога ѝ се струваше, че Виктор я виждаше. Наистина я виждаше – отвъд усмивките, отвъд шегите. Че я разбираше по начин, който никой друг не можеше.

Но после отново се отдръпваше. Заключваше се в себе си, в света на уравненията и формулите. И Сара оставаше отвън, само наблюдател на неговата битка.

— Ако само знаеше... — прошепна си тя, — колко лесно можеш да намериш покой. Ако само позволиш на някого да бъде до теб.

Но Виктор не позволяваше. И Сара знаеше, че не може да го принуди. Единственото, което ѝ оставаше, беше да бъде до него – без да го притиска, без да изисква. Да го подкрепя, дори и той никога да не узнае какво изпитва тя.

Защото истинската любов не винаги беше разкрита. Понякога беше тиха. Тайна. Саможертва.