Ентропия на любовта 2-ва глава

Глава втора: Първото нарушение на закона за реда

Виктор седеше като вкаменен, вперил поглед в жената срещу себе си. Тя се усмихваше, а в очите ѝ проблясваха дяволити искри. Не беше свикнал някой да нахлува така в света му – без предупреждение, без покана. Обикновено хората го подминаваха, потънали в собствените си мисли. А сега пред него стоеше тя, напълно непозната, но някак опасно позната.

— Благодаря... — смънка той и избърса мастилото от носа си с крайчеца на ръкава. — Не съм ви забелязал.

— Личи си, — засмя се тя, гласът ѝ беше като музика – дръзка и закачлива. — Не съм виждала някой да е толкова отдаден на това, което пише.

— Изследвам ентропията, — отговори машинално Виктор, все още объркан от неочакваното ѝ присъствие. — Хаосът във Вселената.

— Хаосът? – повтори тя с интерес и наклони глава на една страна. — Колко подходящо. И аз бягам от хаоса.

Той повдигна вежда, все още неразбиращ. За него хаосът беше математическо понятие – състояние на безпорядък в сложни системи. Не можеше да си представи как една толкова привлекателна и енергична жена би могла да има нещо общо с теорията му.

— От какъв хаос бягате? – попита той, воден от научното си любопитство.

— От светкавиците на фотоапаратите, от прожекторите, от виковете на тълпата... — погледът ѝ помръкна за миг, но после отново се запали с огнен блясък. — Понякога дори и най-ярките светлини могат да създадат сянка, в която се губиш.

Тези думи отекнаха в съзнанието му. За пръв път някой описваше хаоса не чрез формули, а чрез чувства. Почувства се объркан – сякаш тя говореше на език, който той не разбираше, но интуитивно усещаше.

— Аз... не съм много добър с хората, — призна си Виктор, усетил че устните му се раздвижват по-скоро по инерция, отколкото по желание. — Обикновено предпочитам цифрите и теориите. Те винаги са логични.

Ариана го изгледа внимателно, сякаш опитваше да надникне отвъд думите му. После се усмихна – не толкова ярко, колкото преди, а по-топло и меко.

— Логиката е прекрасна... до момента, в който се сблъскаш с нещо, което не можеш да обясниш. — Тя наклони глава към бележника му. — Какво пишете?

Виктор се поколеба. Обикновено не споделяше работата си с никого, особено не с непознати. Но в погледа ѝ имаше нещо, което предизвикваше доверие.

— Опитвам се да намеря формула, която да обясни как редът се превръща в хаос и обратно. Всичко в природата се стреми към ентропия... към безпорядък. Но понякога от хаоса се ражда нов ред. — Очите му проблеснаха с онази искра на страст, която се запалваше само когато говореше за физика. — Ако намеря тази формула, ще мога да обясня Вселената.

— Значи вярвате, че всичко може да бъде обяснено? — попита тя, гласът ѝ беше тих, почти шепот. — Дори любовта?

Въпросът я изненада толкова, колкото и него самия. Виктор се намръщи, сякаш се опитваше да обработи информация, която не се побираше в логическите му схеми.

— Любовта... е просто химична реакция, — изрече бавно. — Невротрансмитери в мозъка, електрически импулси...

Ариана се усмихна, но този път усмивката ѝ беше тъжна.

— Значи никога не сте обичали, — прошепна тя.

Тези думи отекнаха в ума му като звън на камбана. За пръв път някой поставяше под въпрос теорията му, за пръв път някой поставяше под въпрос самия него.

Тя стана от стола, бавно и изящно, сякаш беше танцьорка, напускаща сцената след последното си изпълнение.

— Благодаря за компанията, господин физик. — Гласът ѝ бе също толкова неуловим, колкото и усмивката ѝ. — Може би някой ден ще разберете, че не всичко може да бъде подредено в уравнение.

Тя се обърна и излезе от кафенето, оставяйки след себе си дъх на жасмин и усещане за хаос, който не се поддаваше на логика.

Виктор остана загледан в празното място пред себе си. За пръв път в живота си не можеше да намери логично обяснение за случилото се. Сякаш една неуловима частица бе проникнала в подредената му вселена и бе предизвикала експлозия.

Името ѝ беше Ариана Перес. И тя беше неговият хаос.

Минаха месеци, откакто Виктор за последен път бе зърнал сияещата фигура на Ариана на премиерата. Мисълта за нея го преследваше като далечна мелодия, която не можеше да изкара от главата си. Колкото и да се опитваше да се съсредоточи върху уравненията и формулите си, лицето й изплуваше пред очите му, разсейвайки всяка логическа мисъл.

Беше късна есен, когато съдбата реши отново да ги сблъска. Виктор се озова в един от онези барове, където джазът витаеше във въздуха като цигарен дим, а светлините бяха приглушени, създавайки илюзия за безвремие. Беше отишъл там по покана на свой стар приятел, но още с влизането разбра, че е сбъркал мястото.

В дъното на помещението, осветена от бледата светлина на прожектор, стоеше тя – Ариана Перес. Този път не бе заобиколена от почитатели и репортери. Изглеждаше различно – по-истинска, по-крехка. Очите й проблясваха в полумрака, а гласът й се сливаше с меланхолията на саксофона. Пееше с такава емоция, че Виктор усети как гърдите му се стягат.

След като изпълнението приключи, Ариана се оттегли в ъгъла, далеч от шумотевицата. Виктор дълго се колеба, но накрая събра кураж и се приближи.

— Не знаех, че пееш. — Гласът му прозвуча по-меко, отколкото очакваше.

Тя вдигна поглед, а изражението й премина от изненада в топла усмивка.

— Виктор? — Произнесе името му така, сякаш бе поезия. — Не знаех, че ходиш на такива места.

— И аз не знаех... досега. — Той се усмихна неуверено. — Гласът ти е... невероятен.

— Благодаря. — Ариана погледна към сцената. — Това е моето бягство. Тук не съм „Ариана Перес, звездата“. Тук съм просто... себе си.

За миг между тях настъпи мълчание, но то не беше неловко. Беше като кратка пауза в музиката, преди кулминацията.

— Искаш ли да се поразходим? — попита Виктор, изненадан от собствената си смелост.

Ариана го погледна, сякаш търсеше нещо в очите му. После кимна. — Да, бих искала.

Навън градът беше тих, обвит в хладната прегръдка на есента. Листата шепнеха под краката им, докато вървяха безцелно по пустите улици. Говореха си за всичко и за нищо – за любимите си книги, за мечтите, които никога не са осъществили.

— Защо физика? — попита тя, вперила поглед в небето.

— Защото там всичко има обяснение. — Виктор се засмя леко. — Вселената следва правила. Дори хаосът има ред в себе си.

Ариана се спря и го погледна сериозно.

— А любовта? Тя следва ли правила?

Виктор замълча. За първи път не знаеше какво да отговори.

— Не знам... — призна накрая. — Може би затова не я разбирам.

— А може би просто трябва да я почувстваш, а не да я разбираш. — Ариана докосна ръката му и Виктор усети как нещо в него се разпада.

Стояха така, под светлината на уличната лампа, загледани един в друг, докато светът около тях изчезна. Виктор осъзна, че времето спря да съществува.

Тогава тя се наведе и го целуна – нежно, но с огън, който запали всичко в него. Беше като експлозия на емоции, която заличи всички рационални мисли.

Тази нощ вселената се пренареди за Виктор. Всичко се сля в един миг на абсолютна красота и хаос. Ариана беше неговата аномалия – непредсказуема и необяснима, но неизбежна като гравитацията.

Коментари

Популярни публикации